Svetoslav.dqkov copy

Расови обиди, маймунски звуци и летящи банани – това са характеристиките на един притеснителен социален феномен във футбола. От известно време ФИФА организира мащабни кампании срещу расизма, но все пак ставаме свидетели на епизодничните му проявления по трибуните, дори на терена понякога. Тази социална болест се изразява по различен начин в по-развитите държави, затова един паралел по хоризонта изток-запад би бил интересен.

   В края на 60-те и през цялото десетилетие на 70-те години на миналия век в Западна Европа е апогеят на расизма (предимно в Англия). Това, което тлее през години избухва рязко в гореспоменатия период от време. Има засилване на крайно десни настроения в обществено-политическия живот на западноевропейските страни, което плавно прелива и във футбола (съвпадение или не,но това забелязваме и в наши дни у нас). Времената на колониализъм и световна доминация на големите европейски империи са отминали, но все още в посочения период етническото равенство е трудно постижимо. Към днешна дата виждаме как националните отбори на Англия, Германия, Франция, имат немалко цветнокожи и разлчни по етнос играчи. Това е основен белег за приемането на различието и възприемането на ценностите на етническото обединение. И въпреки това в последните години имаше няколко фрапиращи събития, случили се в игрално време, на терена: през 2011 година в мача между Ливърпул и Манчестър Юнайтед всички помним как Луис Суарес бе признат за виновен за „използване на обидни думи за по адрес на Евра за цвета на кожата му; през 2013 година по време на приятелския мач на Милан и Про Патрия след продължителни обиди от трибуните, Кевин-Принс Боатенг изритва топката в публиката и отказва да доиграе мача,  всички играчи на „росонерите“ се прибират в съблекалнята в знак на съпричастност към своя съотборник, след което срещата е прекратена в 25-ата минута. Тези два обезпокоителни момента ни дават основание, че въпреки всички кампании расизмът все още не е изкоренен и чака своя миг на проявление, за да почерни футболния празник на някой стадион.

   Връщаме се в наши дни, в България. Както всеки път, когато нещата стават интересни е намесен Лудогорец. В конкретния случай – Светослав Дяков реши да разнообрази вече решеното ни първенство и се забърка в наглед безобиден скандал, който обаче доста се раздуха. По време 28-ми кръг на Втора лига, в мача между втория отбор на Лудогорец и Оборище (Панагюрище). След срещата футболистът Ели Маркес сподели с огорчение, че е бил обиден на расова основа с особена злоба, а точните думи били: „Мангал, маймуна! Ти идваш от гората в Бразилия да се правиш тук на човек“. По старо правило псувните по посоката на жената, дъщерята или майката придават цветист балкански фолклор към всяка напрегната ситуация, но расистките обиди попадат в съвсем различна категория. Това са грозни думи, които не могат да бъдат потвърдени или доказани. Малко по-късно Дяков излезе с изявление, че твърденията на Ели Маркес не са истина и че тези обвинения целят да дестабилизират шесткратния шампион Лудогорец. След това добави, че е бил провокиран и е отвърнал на обидите с нецензурни думи, но не такива на расова основа. Струва ми се, че реакцията от страна на Дяков и Лудогорец не е много адекватна. Тя прилича повече на смитане на казуса под килима, отколкото на справяне с тази ситуация. Може би извинение не е нужно (защото антисемитски обиди не са доказани и само Дяков и Маркес си знаят какво са си казали), но една организирана пресконференция по този въпрос, изясняване на фактите и ясно дистанциране от расистки прояви, щеше да остави отпечатък и дори нещо повече – можеше да вдигне реномето на Лудогорец и капатана му като защитници на каузата за антирасизма. Съгласете се, че Лудогорец трябва да проповядва принципите на етническата толерантност – все пак в момента при тях се подвизават десет бразилци, суринамец (Върджил Мисиджан), конгоанец (Джоди Лукоки) и даже от Мадагаскар (Абел Анисе). Несериозно и дори комично е капитанът на този отбор да проявява расизъм към противников играч. Една пресконференция с овенчаване на този случай щеше да наклони моралната везна. Като своеобразен край на ще допълня думите на недоумяващия Ели Маркес: "Живея в България, плащам данъци тук, семейството ми е тук и не мисля, че заслужавам такова отношение. Няма значение кой какъв е, откъде идва. Преди всичко сме хора и трябва да се уважаваме както на терена, така и извън него!"
   А колкото до капитанската издънка на Светослав Дяков - никой не отрича, че той е добър футболист и има какво още да даде на националния отбор, но след този скандал капитанската лента трябва да стои на безопасно разстояние от ръката му. Еталон за капитан на България бяха Красимир Балъков, Стилян Петров и Димитър Бербатов и тежестта на капитанската лента не е за всеки и очевидно настоящият капитан сви колене пред нея и сега е време да я отстъпи на някой по-достоен футболист с непримирим характер, манталитет на победител и завидно хладнокръвие.

Христиан Пулев

Фейсбук коментари

DISQUS коментари