Златото е на врата му, Асеновград е в еуфория, а животът би трябвало да се отвори като широка врата. Вместо това Йордан Митков получава зелена „Волга“ — и няма пари да я кара. Историята на олимпийския шампион от Монреал 1976 отново удря право в сърцето: зад медала няма лъскав живот, а гордост, лишения и един втори олимпийски връх, останал недокоснат.

Във втората част от разговора си за „Спортната джунгла“, публикувана на 12 юли, Митков се връща към посрещането след най-големия си триумф. Около 23:17 мин. той разказва, че автомобилът дошъл четири-пет месеца след игрите. „Зелена Волга. Голяма работа, ама нямахме пари за бензин“, спомня си легендарният щангист. По думите му цялата премия била колата и 600 канадски долара.

Това е детайл, който тежи почти колкото щангата. България празнува своя най-млад олимпийски шампион, но героят зад волана пак трябва да брои стотинките. Няма озлобление в гласа му. Има онзи сух хумор на човек, който е видял и върха, и цената му.

Истинският удар обаче идва по-късно. След кратко отдръпване Митков се връща към щангите и през 1980 г. отново е в огромна форма. Около 34:42 мин. той казва, че се е готвел за втора олимпийска титла, а в главата му вече е проблясвала дори трета. На 24 години светът изглежда отново негов.

Тогава тялото изключва. Митков разказва, че е диагностициран с токсичен хепатит, без да узнае точната причина. Описва отпадналост, сънливост и рязък спад на силите. Около 36:01 мин. си спомня съвета на лекарите: според тях вече е добре, но е по-добре да не тренира повече. Това са негови спомени от интервюто, а не медицинско заключение на Sport1.bg.

Най-силният момент идва без вик. „Оттогава всичко свърши за мене като високо спортно майсторство“, казва Митков около 38:20 мин. Едно изречение, в което угасват още една олимпиада, още една титла и може би цяла династия от медали. Той не отправя обвинения и подчертава, че не иска да спекулира без сигурни факти.

Точно затова разказът е толкова мощен. Няма удобен злодей, няма измислена сензация. Има шампион, който стига върха, връща се за още — и е спрян в разцвета си от нещо, което и половин век по-късно остава неясно за него.

В първата част на историята Йордан Митков разказа за купона за храна, повторения 11-и клас и четирите тренировки дневно по пътя към Монреал. Втората част обръща медала: как изглежда животът след златото и колко болезнено може да приключи една атака към безсмъртието.