Едно буйно момче от Асеновград, един купон за храна и една мечта, която още няма име. Така започва историята на Йордан Митков — олимпийския шампион, който половин век по-късно още носи онзи стар, неподправен заряд на българските щанги.

Илюстративна снимка: Crisryantan / Wikimedia Commons, CC BY-SA 4.0.

В новия епизод на „Спортната джунгла“ легендарният тежкоатлет се връща към 1976 г. и златото от Монреал. Но най-силният нерв на разговора не е самият медал. Той е в пътя — от дете под 40 килограма, което гледа по-големите в залата, до най-младия българин, спечелил олимпийска титла.

Около 12:30 мин. Митков разказва как баща му го завел при треньора Стойчо Стойчев, защото бил „доста буйно дете“. Първо го оставили само да гледа. После дошли игрите, общата физическа подготовка и малкият лост. Искрата пламнала на първото състезание — победа, похвала от треньора и чифт кожени щангетки.

Историята става още по-силна около 16:30 мин. По-напредналите деца получавали купони за храна след тренировка, а Митков започнал да натиска още повече. „Започнах усилено да тренирам, за да мога да взема не едно-две купончета, да взема фланелка, анцуг“, спомня си шампионът. Не е романтика, измислена след успеха — това е гладът в най-буквалния и в най-спортния смисъл.

А после идва решението, което днес звучи като сценарий за филм. Около 25:35 мин. Митков разкрива, че треньорът Иван Тонев го накарал да остане още една година в „Олимпийски надежди“. Планът бил суров: да повтори 11-и клас, вместо да завърши и да влезе в казармата, където талантът му можел да се изгуби. Рискът проработил. През 1975 г. младокът вече бил при мъжете в националния отбор на Иван Абаджиев.

Само година преди Монреал Митков изравнява световния рекорд в изхвърлянето със 150 кг на първото си световно първенство в Москва и завършва втори в света и Европа. Това е моментът, в който заявката за олимпийския подиум вече не е мечта, а предупреждение към всички съперници.

Подготовката при Абаджиев звучи брутално и днес. Около 38:30 мин. Митков описва четири тренировки дневно — общо около шест часа работа. Когато щангистите се оплаквали от умора, треньорът им отговарял с образа на заека: когато го подгони вълкът, той не казва, че е изморен — бяга. „Умората я усещаш, ама я игнорираш“, обобщава шампионът.

Това видео не е сух урок по история. То е шамар за всяко удобно оправдание. Купон за храна, повторен клас, четири тренировки на ден — и накрая олимпийско злато. На 70 години Йордан Митков разказва спокойно, но зад думите му още кънти щангата от Монреал.

Разговорът е публикуван на 9 юли 2026 г. в YouTube канала The Jungle of Sports („Спортната джунгла“).