Има думи, които в борбата тежат почти колкото медал. Когато ги казва Янко Шопов — световен и европейски шампион, преминал и през треньорския ъгъл — те не звучат като страничен коментар. Звучат като аларма от човек, който познава цената на всеки пропуснат лагер, всяка разкъсана подготовка и всяка битка, водена извън тепиха.

Във втората част на интервюто си за „Спортната джунгла“, публикувана на 8 септември, Шопов говори за напрежението в българската борба и отправя директен призив за обединение. Около 39:13 минута той признава, че не знае докъде ще стигнат нещата във федерацията, защото „определени хора“ са се „захапали“. Малко след това посочва и най-тежкия спортен ефект: състезатели, от които се очакват медали, според думите му не участват в състезания и лагери, а това неизбежно сваля подготовката.

Точно тук разговорът вече не е за кабинети, лагери или лични позиции. Тук става дума за борците. За онези секунди на тепиха, в които България чака атака за две точки, обрат или медал, а зад тях трябва да стоят месеци спокойна и подредена работа. Няма шампионска форма, която да оцелее само на талант. Няма голямо първенство, което да чака вътрешните спорове да приключат.

„Нужна е една обединителна фигура в борбата, която да успее по някакъв начин да събере хората, а не да ги разделя“, казва Шопов около 40:36 минута. Това е най-силният момент от интервюто — не защото предлага лесно решение, а защото връща разговора към единствения критерий, който спортът признава: най-добрият трябва да получи шанс да се подготви и да излезе на голямото първенство.

Шопов настоява, че хората от двата лагера трябва да си стиснат ръцете и някои да отстъпят „една-две крачки назад“. Около 42:04 минута той формулира и минимума, без който няма как да се чака максимум: организацията не бива да куца, а най-добрият състезател трябва да участва, да се подготви и да има реален шанс за медал.

Разговорът носи и тежестта на човек, видял как българският спорт преминава през рязка промяна. Шопов разказва как след началото на прехода много спортисти и треньори са били принудени да търсят друг път. Самият той се насочва към търговия и различни бизнес начинания, но признава: „Това не е нашето“. По думите му малкото средства в спорта са накарали способни треньори да се откажат или да започнат втора работа, докато борбата е останала на по-заден план.

И все пак тонът му не е капитулантски. Напротив. „Борбата е спорт, дето винаги ще я има — тя ни е в кръвта на българите“, казва легендата около 14:31 минута. В края на интервюто остава същата надежда: ако организацията бъде подредена и личните фронтове отстъпят пред подготовката, големите резултати отново ще дойдат.

Това е и истинският заряд на думите му. Българската борба не се нуждае от още един рунд помежду си. Нуждае се всички да застанат в един и същи ъгъл — този на състезателя.