500 километра. 40 000 метра положителна денивелация. Седем дни и половина в движение. И едва около 10 часа сън. Това не е просто състезание, а битка на ръба — и 52-годишният Пирин Галов я завърши на второто място.

В интервю за „Спортната джунгла“ българският ултрамаратонец разказа как е преминал през жегата, повредената раница, моментите на съмнение и безмилостната умора по трасето на Ticino 500 в Швейцарските Алпи. Официалното класиране на ENDU потвърждава времето му — 7 дни, 13 часа и 33 минути, или общо 181 часа и 33 минути. Пред него завършва само швейцарецът Никола Доменигети, а японецът Коичи Хиросе остава трети.

Най-силната цифра обаче не е дори дистанцията. „Предполагам, че около 10 часа ми е било цялото спане за тези седем дни и половина“, казва Галов около 34:11 минута от разговора. Той описва един тричасов сън, още два часа, час и половина и кратки 15-минутни дремки, с които е държал мозъка буден, а тялото — в движение.

Тук вече километърът не се мери само с часовник. Мери се с всяка следваща крачка, когато главата ти пита защо продължаваш, а отговорът трябва да дойде преди краката да спрат. Самият Галов обяснява, че дори кратка дрямка му връща усещането: „Ти можеш. Давай.“

Имало е и миг, в който всичко е изглеждало приключило. Силната жега и скъсаната раница го притискат до мисълта да прекрати участието си. Около 31:00 минута той си спомня: „Уж щях да се отказвам.“ Но пристига на контролния пункт втори, поправя раницата в движение и вместо да свали номера, връща битката обратно на трасето. Това е повратният момент — от ръба на отказването до подиума.

Последните десетки километри се превръщат в дуел с Хиросе. Японецът атакува, пее по трасето, пада назад и пак се връща. Галов го сравнява с феникс, но при всяко официално измерване българинът отново е пред него. На финала разликата между двамата е 3 часа и 21 минути. След това съперничеството остава в планината — Галов изчаква Хиросе и двамата се прегръщат като хора, които единствени знаят реалната цена на тези 500 километра.

Точно това прави историята толкова силна. Не само второто място, не само възрастта и не само чудовищната денивелация. А онзи миг, когато всички знаци казват „спри“, а човекът намира още една крачка. После още една. И така — чак до арката.