Кейси Стоунър никога не се е чувствал напълно спокоен на „Филип Айлънд“ — дори когато печели шест поредни издания на домашното си състезание в MotoGP. В разговор с бившия състезател Крис Вермюлен, цитиран от Crash.net, австралиецът обясни защо зад привидната лекота на карането му стои непрекъсната преценка на риска.

Серията му на крайбрежното трасе обхваща периода от 2007 г. до оттеглянето му в края на 2012 г. Победите идват с два различни производителя — Ducati и Honda. Дори третият завой на пистата носи неговото име, но това не прави преминаването през него по-малко напрегнато.

Според Стоунър едно от най-трудните предизвикателства в MotoGP е мощността да бъде предадена ефективно към асфалта, като същевременно гумите се съхранят за цялото състезание. Високата скорост и ниското сцепление на „Филип Айлънд“ позволяват на мотоциклета да се движи и приплъзва повече. Именно тук опитът му от тренировките на дерттрак му помага да се адаптира.

Увереността обаче не идва веднага. Австралиецът си спомня, че не е харесвал карането на тази писта с машина от 125-кубиковия клас. При 250-кубиковите мотоциклети вече е показвал добра скорост, а след няколко години с по-големите машини успява да намери своя подход.

Този подход не означава безрезервна атака. Стоунър описва колко внезапно може да се промени всичко: от усещането, че обиколката върви добре, до излитане в чакъла с около 200 км/ч. Затова основната му задача е била да открие как да бъде бърз, без да поема прекомерен риск.

Особено неприятни са страничните пориви на вятъра в завоя „Стоунър“ и в първия завой „Дуън“. Те са част от обяснението защо спокойствието, което зрителят вижда отвън, невинаги отразява усещането на пилота. Шестте последователни победи показват колко успешно австралиецът е намирал този баланс — не че пистата някога му е позволявала да се отпусне.